ЛИЧЕН ОПИТ • БЕЗ ПОЗА

Хората зад „Живот след удара“

Лични истории, професионален опит и разговори за възстановяването, правата, психиката, семейството и решенията, които определят пътя напред.

„Всичко зависи от теб“

Разговор с човека зад „Живот след удара“

„Има истории, които могат да бъдат разказани с диагнози, операции и съдебни решения. Но има и друга част, която трудно влиза в епикриза или съдебна папка — моментът, в който човек трябва да реши дали ще остане там, където животът го е хвърлил, или ще започне отново.“

Човекът зад „Живот след удара“ вече застава с името и лицето си зад инициативата. Личната му история е част от проекта, но в центъра остава идеята — повече хора да намират посока след тежък удар.

На 36 години тежък инцидент променя живота му за секунди. Следват кома, пълна зависимост от чужда помощ, тежко възстановяване, постоянна болка, семейни сътресения, съдебни битки, загуби и години рехабилитация.

Днес кара велосипед със семейството си.

А когато го попитаме защо според него е останал жив, отговорът е само три думи: „Защото има смисъл.“

Какъв човек бяхте преди удара?

Чувствах се силен и почти неуязвим. Предполагам, че това е нормално за един 36-годишен мъж.

Познавах хора, преживели катастрофи, и си мислех, че разбирам какво означава това. След като го преживях лично, разбрах, че всъщност не съм разбирал нищо.

Бях много по-фокусиран върху материалното и върху собствения си комфорт. Ценностната ми система беше доста по-елементарна.

Живеех с едно разбиране: „Там, където силата има право, правото няма сила.“

Днес гледам различно.

Какъв е първият ви спомен след инцидента?

От интензивното отделение.

За кратко ме бяха събудили от комата. Бях пристегнат с колани. Нямах почти никаква връзка с реалността, а след това отново ме приспаха.

От болницата помня сравнително малко.

Когато вече се събудих напълно в стая, лекарите ми обясниха какво се е случило. Аз почти не можех да осмисля информацията.

Мислех си, че това е поредната травма — ще мине известно време, ще ме лекуват и ще си тръгна вкъщи.

Очевидно не стана така.

Кога разбрахте, че това няма да приключи след няколко седмици?

Странното е, че в болницата още не го разбирах.

Всички около мен говореха за търпение. За лекарите това беше ежедневна работа. А аз, въпреки че практически не можех да движа тялото си, чаках някой ден просто да махнат системите, катетрите и останалото и да ми кажат: „Готов си. Прибирай се.“

Истинското осъзнаване започна вкъщи. Когато всяка минута ти се струва като ден. Когато зависиш от друг човек за почти всичко.

Тогава започна и депресията.

Допълнително върху мен тежаха думите на известни специалисти, които ми обясняваха колко малка е вероятността да се възстановя и че трябва да бъда щастлив единствено защото съм оцелял.

Статистиката може да е полезна за лекаря. За човека в леглото понякога е убийствена.

Стигнахте ли до момента да се питате защо изобщо сте останали жив?

Да.

Когато действително осъзнах състоянието си, всичко се насъбра.

Стигнах до момент, в който не исках да виждам никого. Помолих мой приятел лекар да ме премести в хоспис, за да не бъда в тежест на останалите.

Имало е период, в който дори отказвах храна и вода.

Как се излиза от такова място?

Не знам дали има универсален отговор.

При мен се случи след разговор с много известен български хирург. Беше прегледал изследванията ми дистанционно и ми каза, че медицински е направено всичко възможно и трябва да се радвам на състоянието си.

А аз тогава бях неподвижен, с катетър, с памперс и знаех наизуст всяка фуга в стаята.

Помня, че му казах: „Абе, докторе, какви ги говориш? Аз съм на 36 и имам дете на четири годинки.“

След този разговор пропаднах още повече.

Три дни по-късно обаче се случи нещо друго. Това е характерът ми.

Казах си: „Абе вие ли ще ми казвате на мен какво може и какво не? Аз решавам, не вие.“

И оттам започна другата част.

Вярвахте ли в рехабилитацията в началото?

Не особено.

Дълго време си мислех, че рехабилитаторът е човек, който идва, взема едни пари, размърдва малко ръцете и краката ти и си тръгва.

Но въпреки това постоянно исках повече.

Още рехабилитация. Електростимулация. Някой да ме изправи. Някой да ме изкара от леглото. Да ме закара някъде, където може да се направи нещо.

Само да не лежа.

Кога усетихте първия истински пробив?

Моят рехабилитатор Валентин Вълчев, с когото работя и до днес, успя да ме изправи, когато дясната страна вече беше започнала малко да се събужда.

Лявата тогава, образно казано, беше излязла в дългосрочен отпуск.

Самият факт, че вече виждах света от друго положение, а не само от леглото, беше невероятен.

Месеци след катастрофата приятели ме сложиха в инвалидна количка, свалиха ме от четвъртия етаж и ме заведоха до близко заведение.

Бях ужасен. Страхувах се да не падна. Страхувах се да не ми се наложи да ходя до тоалетна. От всичко.

Но едновременно с това бях щастлив.

После отидох в санаториум с басейн и електростимулации. Лекарят там първоначално смяташе, че състоянието ми не е подходящо и едва ли не трябва да ме върнат.

Казах му, че не съм дошъл, за да си тръгна.

Останах.

След време и той видя резултатите.

Тогава разбрах за какво ме е подготвял рехабилитаторът ми. Апетитът идва с яденето.

Но възстановяването ви не е било само физическо.

Не. И вероятно това е частта, която хората отвън виждат най-малко.

Физическата болка изтощава психиката страшно много.

В един момент именно невидимото става водещият фактор.

Може да не кърви като открита рана, но ако кървеше, щеше да е като главен кръвоносен съд.

Какво се случи с хората около вас?

В началото приятелите ми бяха много активни и много ми помагаха.

По-късно част от тях постепенно се отдалечиха. Но днес не ги обвинявам.

По-скоро аз също се отдръпнах.

Когато един човек премине от изключително активен живот към почти пълна пасивност, не можеш да очакваш всички около него да пренаредят живота си спрямо това.

Много по-тежко преживях случващото се в тогавашния ми брак.

Аз го усещах така, сякаш вече съм бил отписан. Чувах думи, които в онова състояние ме смачкваха допълнително.

Когато си загубил почти цялата си независимост и човекът до теб започне да те кара да се чувстваш като бреме, постепенно губиш и уважението към самия себе си.

В един момент се виждах като стара парцалена кукла, хвърлена до кофата.

Последва и раздяла.

Да.

Когато вече можех да се придвижвам с помощни средства, се опитвах да бъда максимално полезен. Болката обаче беше огромна и често имах чувството, че не ми вярват.

В един момент отношенията стигнаха дотам, че аз усещах, че вече не съм възприеман като партньор, а като ангажимент.

Последва раздяла, после развод и тежки спорове около детето.

Няма да превръщам това интервю в съдебен разказ.

Мога само да кажа, че за мен беше страшно болезнено да имам усещането, че губя възможността да бъда бащата, който исках да бъда.

Какво беше най-трудното като родител?

Връзката с детето ми винаги е била много силна.

Но едно дете естествено се обърква, когато възрастните около него са в конфликт.

Най-много ме болеше, че физически не можех да бъда бащата, който исках.

Спомням си как веднъж видях дъщеря си да кара велосипед с друг човек. Помислих си: „Аз никога няма да мога да направя това с нея.“

Днес карам колело с нея.

Но не се връщам към онзи момент. Назад гледам само в огледалата на колата. Животът няма огледала, значи няма смисъл от тях.

В живота ви се появява и друга жена.

Да. И тя направи нещо изключително важно за мен.

Успяваше да ме изкара от кожата на инвалид и да ме накара да се почувствам като здрав човек.

В най-тежките ми моменти беше до мен безусловно.

Освен партньор тя стана и непосредствен свидетел на огромна част от това, през което преминавах.

Присъстваше и в съдебните процеси около семейните спорове. Това, което винаги съм ценял при нея, е, че когато е трябвало да говори за случилото се, се е придържала към това, което лично е видяла и чула.

По-късно създадохме семейство и имаме дете.

В най-тежките месеци след катастрофата не знаех дали изобщо ще мога да си представя такова бъдеще.

Продължили сте и да работите.

Работата е средството, с което човек осигурява живота си.

Но при мен има и друго — с каквото и да се занимавам, се стремя да го правя максимално добре.

Работата те държи в кондиция. Дава ти цел, въпреки напрежението.

По-късно изгубих бизнес, който бях развивал с години. Аз преживях случилото се като присвояване от много близък човек — пряк родител.

Това ме огорчи и промени отношенията ни.

Но не съжалявам за решенията си. Когато съм ги вземал, съм вярвал, че така трябва да постъпя.

Това също е част от идентичността ми.

Не искам да се връщам назад и да променям миналото. Това е безсмислено изразходване на енергия.

Все едно да стреляш с бойни патрони във въздуха, а с халосни по мишените.

Не си ли казвахте: „Колко още може да ми вземе животът?“

Философията ми е друга.

Вярвам, че Бог, съдбата или както човек предпочита да го нарече, изпраща изпитания на тези, които могат да ги преодолеят.

Използвам всичко като житейски учебник.

Понякога е прекалено тежко.

Но се опитвам да се храня от преживяното, а не да го превръщам в постоянно: „Защо точно на мен?“ или „Докога?“.

Това са въпроси, които само изяждат човека.

Кога се промени ценностната ви система?

Още в самото начало.

Лежах и виждах как всичко, за което съм се борил и което само аз знам с какви усилия съм постигнал, започва да се разпада.

И разбираш нещо неприятно: на света изобщо не му е задължително да му пука за това, което ти си градил.

Тогава започнах да гледам различно.

Кои са трите най-важни неща за вас днес?

Възможността да бъда с близките си.

Възможността да бъда с близките си.

И възможността да бъда с близките си.

Какво означава „сила“ днес?

Да се справяш с менюто на съдбата, да се съхраниш като човек и да отстояваш себе си.

Промениха ли се страховете ви?

Напълно.

Преди се страхувах дали ще успея материално да осигуря семейството си.

Днес се страхувам дали ще бъда достатъчно дълго в кондиция, за да бъда до тях.

Простили ли сте на хората, които са ви наранили?

Аз не гледам по този начин.

Кой съм аз, че да раздавам прошка?

Човек може да поиска прошка от Господ, да отиде в църква, ако вярва.

Всеки човек има своя книга и я държи в собствените си ръце. Трябва само да я чете.

Ако някого го мързи или няма сили да разлиства собствените си страници, това е негов избор.

Не му трябва друг човек с друга книга в ръцете, който да му дава или отказва прошка.

Как се роди „Живот след удара“?

Когато надминах очакванията, които много хора имаха към възстановяването ми, започнах да усещам, че съм длъжен да споделя наученото.

Виждам хора след тежки инциденти, инсулти и травми, които се лутат. И всички сякаш попадат в едни и същи капани.

Преди казвах на шега, че приличат на изгубени болонки и като че ли всички са минали един и същи курс какво да не правят.

Но всъщност те не правят „грешки“. Никой не те учи в училище как да реагираш, когато за един ден целият ти живот се срине.

Къде е проблемът тогава?

Човекът точно в този момент често не е в състояние да взема нормални решения.

Физически и психически е сринат.

А именно тогава около него започват да се появяват хора, които изглеждат като джакпот в точния момент.

Само че всички знаем едно: при хазарта печели казиното.

Други специалисти пък смятат, че тяхната работа приключва до определена точка и не е тяхно задължение да покажат на човека какво следва.

А най-големият проблем е системата като цяло. Там, където трябва да гледа с широко отворени очи, тя често мижи.

Какво трябва да разбере системата?

Че човекът след тежка травма има повече разходи от здравия човек.

Има по-голяма необходимост от подкрепа.

И най-вече — че той не е парче пластмаса, наречено лична карта.

Това е човек. Със семейство, страхове, желания, планове и достойнство.

И често е в пъти по-уязвим от останалите.

Ако можехте да промените само едно нещо?

Бих искал модел като „Живот след удара“ да бъде развит и подкрепен така, че човекът да получава помощ още в самото начало.

Защото точно това ми липсваше на мен.

Човек, който ме разбира и знае как да ми обясни какво следва.

Не някой да живее вместо мен.

Някой да ми покаже картата.

Какво бихте казали на човек, който преди месец е бил здрав, а днес лежи в леглото и мисли, че животът му е приключил?

Само едно:

Какво ще стане с теб, зависи само от теб.

Не е ли твърде тежко човек да носи такава отговорност, когато е в най-слабото си състояние?

Затова има нужда от хора до себе си.

Но никой не може да извърви пътя вместо теб.

Физическата болка е моят спътник в живота.

Травмата ми отне почти всичко онова, за което един здрав човек не се налага дори да мисли.

Състоянието ми трудно може да бъде обяснено с думи и не бих го пожелал на никого.

Но има нещо интересно.

Радвам се, когато хората ме погледнат отвън и решат, че съм здрав.

Храня се от това.

Кое свое постижение цените най-много?

Карането на колело.

Да, велосипедът ми е с електрическа асистенция. Да, вече съм падал няколко пъти.

Но когато съм върху него, почти по нищо не можеш да разбереш, че човекът има тежки двигателни последствия.

А свободата, която ми даде, е огромна.

Мога да обикалям със семейството си. Не трябва постоянно да търсим място за паркиране възможно най-близо. Не трябва, когато вървим, всички постоянно да ме чакат.

За здрав човек това може да изглежда дреболия. За мен е свобода.

Вярвате ли все още в правото след всички съдебни битки?

Винаги съм вярвал.

Правото може да защити човека. Проблемът е да накараш хората да го прилагат.

Съдебните битки ме научиха на страшно много търпение.

И ми доказаха, че има смисъл от тях. Те са много важна част от начина, по който човек защитава себе си.

Какво е „нормален живот“ днес?

Да се събудя и да мога да покрия собствените си нужди.

Повече не ми трябва.

В крайна сметка на този свят нищо не притежаваме истински.

Просто го ползваме временно.

Защо останахте жив?

Защото има смисъл.

Къде е този смисъл?

Във всичко.

В семейството.

В това да се развивам.

В това да остана активен.

В това да бъда полезен.

В „Живот след удара“.

Не мога да го отделя само в едно нещо. Смисълът е комбинацията.

Как искате да изглежда „Живот след удара“ след години?

Да помага на хората. Това е най-важното.

Не ме интересува колко голям ще стане, ако не е полезен.

Искам човекът, попаднал в подобна ситуация, да не се чувства толкова изгубен, колкото бях аз.

Да знае към кого да се обърне. Да знае какви въпроси трябва да зададе.

Да разбере, че медицината, рехабилитацията, психиката и правата му не са четири различни живота.

Това е един и същи човек.

И ако читателят запомни само едно изречение от този разговор?

„Всичко зависи от теб.“

Това интервю не е рецепта за възстановяване. Всеки случай, всяка травма и всеки човек са различни. То е история за една възможност — човек да загуби много, без непременно да загуби себе си.

И може би именно това стои зад името „Живот след удара“.

Защото ударът може да раздели живота на „преди“ и „след“. Но „след“ също е живот.