Трудова злополука и обезщетения

При трудова злополука настъпила в Република България, правата на пострадалия са гарантирани от Кодекса на труда /КТ/ и Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

В тази връзка би следвало да се изясни всъщност каква е легалната дефиниция на трудовата злополука съгласно българското законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от КСО „Трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.“

Освен описаната хипотеза на чл. 55, ал. 1 от КСО е налице втора такава, а именно разпоредбата на чл. 55, ал. 2 от КСО, съгласно която за трудова злополука се счита и инцидент, станал по време на обичайния път от/до дома, до мястото за хранене по време на почивка или до мястото за получаване на заплата.

Право на парично обезщетение от Националния осигурителен институт /НОИ/, в случай че лицето е осигурено за риска „трудова злополука и професионална болест“, то има право на обезщетение за временна неработоспособност (тъй нареченият болничен). За разлика от обикновения болничен, при трудова злополука обезщетението е в размер на 90% от среднодневното възнаграждение (при обикновен е в размер на 80% от среднодневното възнаграждение). То се изплаща от първия ден на болничния от НОИ, като първите три дни не се плащат от работодателя, а директно от осигурителния институт.

Инвалидна пенсия: При трайна загуба на работоспособност (над 50%), пострадалият има право на пенсия за инвалидност поради трудова злополука, чийто размер зависи от степента на увреждане.

Право на имуществено обезщетение от работодателя. Съгласно чл.200 от Кодекса на труда, работодателят носи обективна отговорност /безвиновна/ за вредите от трудова злополука, дори да няма вина за инцидента. Пострадалият има право на разликата в доходите, в случай че обезщетението от НОИ е по-ниско от реалната заплата на работника, работодателят трябва да доплати разликата. Пострадалият има право и на възстановяване на разходите за лечение, в случай че лекарства, операции, рехабилитация и помощни средства не се покриват от Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/.

Право на обезщетение за неимуществени вреди за претърпените физически болки, страдания, стрес, психически и емоционални травми. Работодателят дължи изплащане на това обезщетение и в случай, че не го стори по доброволен ред, би следвало да се образува гражданско дело, по което съда ще присъди дължимият размер на обезщетението.

Ако работодателя има сключена застраховка „Трудова злополука“ за своите служители /която е задължителна за определени професии, подробно изброени в Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“/, сумата може да бъде изплатена директно от застрахователя, в случай че лимита на застраховката е достатъчен за да обезщети получените увреждания. В повечето случаи лимитът на застраховката е изключително нисък, с оглед на което се налага образуване на гражданско дело директно срещу работодателя за да може пострадалия да получи пълния размер на полагащото му се обезщетение.

Важно е да се знае, че работодателят отговаря за вредите, дори ако злополуката е причинена от непреодолима сила при или по повод изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя.

Отговорността на работодателя, съответно размера на обезщетението могат да бъдат намалени съгласно разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност или когато при работа от разстояние пострадалият не е спазил предписаните му правила и норми за здравословни и безопасни условия на труд.

Право на запазване на работното място. Работодателят няма право да уволни работник, който е в болничен поради трудова злополука, без разрешение от Инспекцията по труда. Ако след злополуката работникът вече не може да изпълнява същата работа, работодателят е длъжен да осигури подходяща позиция съгласно предписанията на медицинските органи (ЛКК /ТЕЛК/НЕЛК).

На първо място настъпилата злополуката трябва да се декларира пред Националния осигурителен институт (НОИ) в срок от 3 работни дни от работодателя. Ако той откаже, пострадалият има право сам да подаде декларация в срок до една година от настъпване на инцидента. От юридическа гледна точка и от гледна точка на опита, в случаите когато работодателя не е декларирал злополуката е по-удачно пострадалият работник или служител да декларира същата възможно най-бързо.

Това се налага, тъй като евентуалното доказване на настъпването й, както и важни факти и обстоятелства около настъпването й ще бъде по-лесно, а и работодателя няма да има достатъчно време да прикрие злополуката, в случай че е недобросъвестен.

На следващо място Инспекцията по труда и НОИ трябва да извършат разследване, което ще приключи с постановяване на разпореждане за приемане или не на злополуката за трудова. Всъщност това разпореждане е определящо дали съответното пострадало лице ще има право да претендира обезщетение или не.

Съществуват много казуси, при които първоначално НОИ не приема дадена злополука за трудова, но това разпореждане подлежи на обжалване по съответния ред и впоследствие може да бъде отменено и злополуката да бъде призната за трудова. Затова е препоръчително в такъв случай да се обърнете към адвокат, който да се запознае с документацията и да Ви консултира дали да обжалвате това разпореждане или не. В случай, че пропуснете срока за обжалване на постановеното разпореждане, губите тази възможност да сторите това в бъдеще.

Правата да претендирате обезщетение за претърпени вреди вследствие на настъпила трудова злополука се погасяват с три годишна давност. След изтичане този срок от три години от датата на настъпване на трудовата злополука губите възможността да претендирате, съответно да получите обезщетение.

Юридически материал: адв. Радослав Русев • предоставен за страницата „Живот след удара“