РАЗГОВОР СЪС СПЕЦИАЛИСТ
Интервю с психолог Теодора Иванова
Психологическа подкрепа след тежка травма, инсулт и рязка промяна в живота — спокойно, разбираемо и без лесни обещания.
1. Теодора, нека започнем с Вас. Какъв е професионалният Ви път и как бихте описали начина, по който работите?
Аз съм психолог и се формирам психоаналитично. Работя с деца и възрастни, като в практиката си срещам различни форми на психично страдание – тревожност, панически състояния, преживяване на загуба, телесни симптоми, трудности във взаимоотношенията, житейски кризи и др.
Психоаналитичната ориентация е важна за начина, по който слушам човека. Тя предполага да не тръгвам от идеята, че един и същ симптом означава едно и също за всички. Двама души могат да преживеят еднаква по медицинска тежест травма и психичните последствия да бъдат съвсем различни.
Затова още в първите срещи за мен е важно не само какво се е случило, а как конкретният човек говори за случилото се: какво определя като най-тежко, от какво се страхува, как се е променил животът му, отношенията, тялото, представата му за бъдещето.
Разбира се, наред с това трябва да бъде оценено актуалното психично състояние, защото психологическата работа не изключва клиничната оценка, дори напротив – двете трябва да вървят заедно.
2. Какво всъщност прави едно събитие травматично? Всеки тежък инцидент ли води до психична травма?
Нека започнем оттам, че травматично събитие и психична травма не са едно и също.
Можем обективно да определим едно събитие като изключително тежко: например катастрофа, инсулт, внезапно заболяване, операция, загуба на двигателни функции, но от тежестта на събитието не можем автоматично да предвидим начина, по който психиката на конкретния човек ще отговори.
След травматично събитие е възможно да има силен страх, нарушения на съня, раздразнителност, затруднена концентрация, повишена бдителност или избягване на места и ситуации, които напомнят случилото се. Част от тези реакции могат да бъдат очаквани непосредствено след преживяното и постепенно да отслабнат.
При други хора обаче симптомите се задържат, засилват се и започват съществено да ограничават ежедневното функциониране. Тогава вече трябва да мислим и за посттравматична симптоматика и да направим по-задълбочена оценка.
Като психолог се интересувам не само от симптомите, а и от въпроса: кое точно в случилото се се е оказало непоносимо за човека?
За един най-травматична може да е била срещата с възможността да умре, а за друг – моментът, в който разбира, че вече не може да движи част от тялото си. За трети може да е необходимостта партньорът му да го храни, къпе или облича, докато за четвърти да е нещо съвсем различно.
Затова не работим само със събитието, а със значението, което то е придобило в живота на конкретния човек.
3. След тежка травма често чуваме: „Важното е, че си жив“. Защо една толкова добронамерена реплика понякога може да бъде трудна за пострадалия?
Защото между „жив съм“ и „животът ми е същият“ има огромна разлика.
Представете си човек, който е оцелял след тежка катастрофа, но вече не може да ходи. Или човек след инсулт, който не може да работи професията си. Или родител, който вчера е бил този, който се грижи за всички, а днес има нужда някой да му помогне да се облече.
Когато непрекъснато чува „Важното е, че си жив“, той може постепенно да започне да усеща, че няма право да говори за чувствата си и така към реалната загуба може да се добави и вина за собственото страдание.
Хубаво е да се отбележи, че оцеляването и скръбта не се изключват.
Човек може да бъде благодарен, че е жив, и едновременно да скърби за загубена функция, професия, независимост, социална роля, сексуалност, планове за бъдещето или предишния начин, по който е възприемал себе си.
Тази скръб не означава непременно патология. Тя може да бъде част от психичното преработване на една реално настъпила загуба. Проблемът започва, когато вместо да позволим тя да бъде изговорена, бързаме да я заместим с позитивно мислене.
4. А възможно ли е след подобно събитие човек да скърби не само за живота си отпреди, а и за самия себе си?
Да. И според мен това е една от най-дълбоките последици от тежката телесна травма.
Ние изграждаме определена представа за себе си: „Аз съм активен. Аз съм независим. Аз се грижа за другите. Аз съм добър в професията си. Аз съм привлекателен. Аз съм силният в семейството.“ Това не са просто характеристики. Те участват в отговора на въпроса „Кой съм аз?“
Тежката травма може внезапно да разруши част от тези опори. Затова зад изречението „Искам да бъда както преди“ понякога стои не само желание за физическо възстановяване, а желание да бъде възстановен предишният Аз.
Тук може да се появи много силен гняв към тялото, към лекарите, към човека, причинил инцидента, към близките, дори към хора, които продължават нормалния си живот. Може да има завист, срам, чувство за несправедливост.
Тези преживявания понякога са трудни за признаване, защото човек се страхува, че ще прозвучи неблагодарен или „лош“. В работата с психолога обаче те трябва да могат да бъдат казани.
Целта не е да убеждаваме човека, че „пак е същият“. Може би не е. Случило се е нещо реално.
По-същественият въпрос вече става: какво от същността на този човек е било изгубено, какво остава и какво може да бъде изградено оттук нататък?
5. Какво се случва, когато собственото тяло внезапно престане да бъде нещо, на което човек може да разчита?
Това е особено важна тема при инсулт и тежка телесна травма.
Обикновено не се събуждаме сутрин с мисълта: „Дали днес кракът ми ще ме държи?“ Просто ставаме и тръгваме. Тялото функционира до голяма степен извън съзнателното ни внимание.
След тежко медицинско събитие това доверие може да бъде нарушено. Човек започва да наблюдава тялото си. Всяко замайване, сърцебиене, главоболие или необичайно усещане може да доведе до голяма тревожност.
При други страхът се свързва с движението или болката. Човек започва да избягва определени активности, защото очаква, че ще се нарани, ще падне или ще влоши състоянието си. Когато избягването надхвърли медицинските ограничения, то може допълнително да затрудни връщането към активност и рехабилитацията.
Тук психологът и рехабилитационният екип трябва да работят в диалог.
Има една много важна граница и тя е, че не всяка промяна след инсулт или тежко заболяване трябва да бъде психологизирана.
Умората, нарушенията в концентрацията, емоционалната лабилност, апатията, промените в поведението или когнитивните затруднения могат да бъдат свързани и със самото неврологично увреждане, медикаментозното лечение или други медицински фактори.
Работата на психолога не е да обясни всичко с психиката, а да разпознава границите на своята компетентност и когато е необходимо, да работи съвместно с лекар, психиатър, невролог, физиотерапевт, логопед или друг специалист.
6. Как психичното състояние може реално да повлияе върху физическата рехабилитация?
Много пряко, но не в смисъла на популярното „ако мислиш позитивно, ще оздравееш“. Това би било и невярно, и несправедливо спрямо човека.
Да вземем например страха. Ако при определено движение човек е изпитал силна болка или е паднал, той може да започне да очаква опасност при следващия опит. Появява се избягване. Колкото повече избягва, толкова по-малко възможности има да преживее, че движението може да бъде извършено безопасно в рамките, определени от медицинския екип.
Подобен процес може да възникне и при катастрофа – човек физически е способен отново да се качи в автомобил, но при самата мисъл за това се ужасява.
Друг важен фактор е усещането за собствена ефективност, но след продължителна зависимост от други хора то може сериозно да бъде разклатено.
Депресивното състояние също може да намали инициативността, енергията и способността човек да участва активно в рехабилитацията.
Психичното и физическото възстановяване не са два напълно отделни процеса, но е важно да кажем и обратното: липсата на напредък не означава липса на мотивация.
Не трябва да превръщаме пациента във виновник за собственото му възстановяване с посланието „ако искаш достатъчно силно, ще успееш“, защото при всеки човек процесите протичат по различен начин и е хубаво психологът да се съобразява с темпото на пострадалия.
7. Как тежката травма променя отношенията с най-близките хора?
Понякога много повече, отколкото семейството очаква.
Партньорът може внезапно да се превърне в обгрижващ. Човекът, който винаги е осигурявал доходите, може да стане финансово зависим. Родителят, който се е грижил за децата, може да започне да разчита на тях.
Това е промяна не само в ежедневните задачи, а в самите позиции, които хората са заемали един спрямо друг.
Особено тежко може да бъде преживяването „Аз съм в тежест“. То може да доведе до отдръпване, раздразнителност, отказ от помощ или прекомерни опити човек да доказва, че може всичко сам.
От другата страна близкият също може да изпитва неща, за които трудно говори, като изтощение, гняв, вина, страх, понякога дори желание да избяга от ситуацията и веднага след това вина, че изобщо го е помислил.
Има значение и интимността. Когато партньорът започне да помага при къпане, обличане, тоалет и медицински грижи, двойката трябва да намери начин отношенията им да не бъдат сведени единствено до „болен – обгрижващ“.
Затова понякога психологическа подкрепа е необходима не само на пострадалия, а и на партньора или цялото семейство.
8. Къде е границата между разбираемата реакция след травма и състояние, при което вече е необходима професионална помощ? И как бихте работили Вие с такъв човек?
Няма една дата, след която страданието внезапно става патологично.
Гледаме неговата интензивност, продължителност и най-вече доколко нарушава функционирането на човека.
Бих обърнала особено внимание, ако симптомите се влошават, ако човек системно избягва всичко, което му напомня събитието, ако тревожността или паническите реакции силно ограничават живота му, ако продължително се изолира, ако сънят е сериозно нарушен, ако употребата на алкохол или медикаменти нараства, ако се появи трайно чувство за безнадеждност.
При мисли за самоубийство, намерение или план вече говорим за ситуация, която изисква незабавна оценка на риска и съответната професионална намеса. Психологът трябва да може да разпознае кога случаят изисква включване и на психиатър или друга медицинска помощ.
Относно моята работа:
Първо бих искала да разбера кой е човекът, преди да разбера какъв е „случаят“ му.
Какъв е бил животът му преди събитието? Какво е било важно за него? Какво точно се е променило? Кое от всички последствия преживява като най-тежко? Какво означава за него помощта от другите? Как говори за тялото си? Какво си представя, че близките виждат, когато го погледнат? От какво се страхува? Какво не може да каже пред семейството си?
Паралелно с това бих оценила актуалното му психично състояние и риска. При човек след инсулт или тежка телесна травма бих се интересувала и от медицинската картина, защото психологът не трябва да интерпретира като психичен конфликт нещо, което може да е следствие от неврологично увреждане или лечение.
Не бих започнала с обещание, че ще му помогна да „приеме случилото се“. Не бих му поставила и задачата да бъде позитивен.
Психологическата работа не е място, на което човек трябва да демонстрира колко добре се справя, даже напротив – това може да бъде едно от малкото места, на които той има право да каже: „Страх ме е.“ „Яд ме е.“ „Не искам този живот.“ „Мразя, че трябва да завися от другите.“ „Не разпознавам себе си.“
И вместо веднага да поправяме тези думи, бих започнала да работя с тях, защото след тежък удар въпросът невинаги е само „Как да се върна към живота си?“
Понякога човек постепенно открива, че по-трудният въпрос е: „Как да намеря отново място за себе си в живот, който вече не е този, който познавах?“
Точно тук, според мен, е мястото на психологическата работа – не да даде готов отговор вместо човека, а да му помогне да стигне до отговор, който действително е негов.